Blog meme: Какво бихте направили, ако разберете, че ви остават няколко месеца?

Хайде, най-сетне се захванах с щафетите, които ме чакат последните дни

———————————————————————————————————-

Диди ми хвърли това meme, като аз доста се чудих какво да пиша. Вероятно трябваше да пиша, че тия няколко месеца ще пътувам, ще купонясвам, ще се виждам с разни хора преди да гушна цветята, но няма да е това, което си мисля, че ще направя. Не.

снимка: bennybb (9gag)

Предполагам, че бих казала на много малко хора, ако се разболея от някоя страшна болест. И то, не защото болестта е страшна. Болестите, в същността си са идентични – вярвам, че първо се разболява духът, а след това пораженията се пренасят по тялото. Ако съм болна от нещо нелечимо, то значи съм допуснала много дълго някой дисбаланс и съм се сетила (т.е. той ме е подсетил), когато вече нещата са станали сериозни.

Но да оставим това; казвах, че бих казала на много малко хора, заради нежеланието ми да виждам и предизвиквам съжаление у всеки. А и принципно не си падам да разправям дали и от какво съм болна, когато ми се случи, та дори и обикновен херпес на устата да ми е излязъл. Така си спестявам хилядите обяснения защо и как смятам да се лекувам, както и всички дискусии на тема лекарствени средства.

И тъй, остават ми няколко месеца, по-точно, ортодоксалните доктори така са рекли. Което не значи непременно, че това наистина ще се случи.

Аз обаче не бих изгубила надежда.

(това звучи тъпо; хайде пак)

Аз няма да изгубя надежда. Прекалено много ми се живее, за да приема факта, че ще просто ще легна и ще умра.

При всички случаи ще се боря и ще оцелея. Това е.

снимка: ache.tumblr.com

Хич даже няма да си правя труд да изброявам с кого и с какво бих се сбогувала и в какъв ред.

В този дух, ще цитирам една история (със съкращения) от книгата “Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата” от Норбеков:

..За участие в курсовете поканихме пациенти, осъдени на смърт от съвременната медицина като безнадеждно болни, които още се крепяха на крака.
Изпратихме шестстотин покани на отписани от медицината хора в напреднал стадий на много страшна болест.
От тях трябваше да изберем такива, дето ще се вкопчат в живота.
Как мислите, каква ли лудница стана в ония години?
В поканата пишеше: „Имате реален шанс да си възстановите здравето. Среща след месец на еди-кой си адрес” – и следваха няколко подписа на главни специалисти от здравеопазването.
Колко души дойдоха, как мислите?… Настъпи денят. Психолозите направиха специален тест за „кърлежов характер”, чрез който поканените още от първия ден трябваше да направят избора си: остават или си отиват.
Но ако си отидат, да са абсолютно убедени вътрешно, че са го направили по свое собствено желание. Оттогава редовно прилагам този начин за подбор на курсисти в Деня на отворените врати. Знаете ли колко помага за запазване здравето на педагозите, като ги отървава от „кръвопийците”.
В подготовката на мероприятието участваха седем психолози. Шестима мои колеги трябваше да се намират във фоайето и да говорят с всеки, който си тръгнеше. Обърнете внимание! Не с идващите, а с онези, които си отиваха.
Дойде лекарската комисия и вдигна бунт: „Защо е толкова малка залата! Поканили сме шестстотин души, ще дойдат към хиляда и петстотин-две хиляди, защото хората сигурно ще доведат роднини, познати. Ако стъпчат някого в тая навалица, отивате на подсъдимата скамейка!” Бяхме запазили аудитория с 50 места.
Наложи се да им кажа: „Уважаеми колеги, вече знам кой вид болни се стремят да оздравеят, ще се задействат и ще се измъкнат от болестта и кои -не. Ако измежду поканените дойдат и петдесет души, тук пред вас ще си изям дипломите.” Дойдоха дванайсет души..
..Решихме да го отложим с един месец. Пак изпратихме покани, този път с уведомление. След месец дойдоха седемдесет и осем души.
Сега трябваше да минат изпит подбор. Как по¬точно?
Задачата ми на „конферансие” беше с изказвания, действия, поведение да провокирам проявата на отрицателните им черти, които ще попречат за възстановяването..
..Ако болният не се е вкопчил в живота, той винаги ще си намери повод да се изплъзне от ръцете, които са протегнати да му помогнат. В такъв случай всичките ми възможности не струват пукнат грош. Започнахме проверката за „кърлежов характер” на седемдесет и осем новобранци по следния начин. Един от психолозите застана пред тях и им каза: „Прощавайте, чакаме Мирзакарим Норбеков и неговия екип, но те малко закъсняват.”
Макар че бях там от два часа. След петнайсетина минути двама станаха и възмутено си тръгнаха, защото нямаха време да чакат! Болни с подписана смъртна присъда!
Какво да искаш от човек, който няма търпение да изчака половин час! Ще може ли да се разчита на него по време на лечението, щом той не може да задели време, за да живее?
През цялото време на подбора нарочно говорехме разни грубости и нелепости. Понеже речниковият ми фонд от ругатни на руски език беше беден, колегите ми услужиха с цял списък. Да си ги ползвам по избор.
Правехме фалшиви прекъсвания. Хората ставаха и си отиваха. Публиката намаляваше и намаляваше.
Бяхме планирали 500 провокации. След около 300 останаха седемнайсет кандидати.
Направихме и следната проверка: „Уважаеми! Курсът се заплаща.” И назовахме сума колкото за четири кофички сметана.
Така че подсъзнателно сложихме на едната страна четири опаковки сметана, на другата – живота. Много от болните за съжаление избраха първото и по време на почивката изчезнаха.
Подборът беше жесток. Накрая от седемдесет и осем души останаха петнайсет, които започнаха Да се трудят, да работят над себе си.
С пациентите, които издържаха изпитанието, работихме точно девет месеца, после направихме подробно изследване. От петнайсетината тринайсет души бяха здрави. Другите двама сетне още половин година „ми пиха кръвчицата”. Но и те оздравяха. И сега, много години след онзи курс, още са здрави-прави.
Останалите бяха готови да гушнат босилека, но само и само да продават фасони като оправдание за духовната си слабост. А какво се криеше фактически зад всичко това? Мързел!
Пациентите потърсиха всякакви пътища да не работят над себе си и верни на амбициите, самомнението си, намислените си ценности, доволни от себе си, всъщност потеглиха към моргата.
След седем години решихме да проучим съдбите на онези шестстотин души, които бяхме поканили, на които се бяхме молили едва ли не на колене, за да минат курса.
Заедно с моите 15 юнаци в крайна сметка живите бяха общо 26 души.
Не е ли голяма трагедия: от 600 души само 15 се вкопчват в живота. Ще рече 1/40. Останалите намират най-различни поводи и дори на смъртния одър отхвърлят живота. Но иначе викат: „Искам да живея! Ах, как иска-а-ам! Колко съм нещасте-е-ен!” Може ли да им се вярва? Не вярвам!..

so, let there be life

снимка: Starfall (deviantart)

Няма да посочвам следващи, ако на някого му харесва темата, да се чувства поканен